Положението на македонското малцинство в България през 2020 г. се влоши във връзка със заострянето на отношенията с Македония заради опитите на българските власти да наложат на Скопие да отрече съществуването на малцинството, както и медийната кампания, водена в тази връзка в България. На една от двете регистрирани през 2019 г. македонски организации[1] й бе отнета регистрацията, а другата е в процес на дерегистрация и членовете й са подложени на тормоз от властите.

Нито едно от правата, предвидени в Рамковата конвенция за националните малцинства, не е дадено на македонското малцинство. В училищата децата не учат нищо за македонската нация и малцинство; напротив - получават информацията по начин, който не оставя място за съществуването на македонската нация и малцинство. Македонският литературен език и история продължава да не се изучава[2]. По телевизии и медии постоянно и по различни начини се пласира единствено гледната точка, според която македонска нация няма и всичко македонско е българско. В историческите предавания и диспути македонската гледна точка не е застъпена. Самото македонско самосъзнание („македонизмът“, както го етикетират в България) се третира като изкуствена антибългарска идеология. Македонското самосъзнание в България (но също и македонската нация като цяло) се третира като продукт на комунистически експеримент или като резултат на чужда враждебна пропаганда. В обществото продължава да владее нетърпимост спрямо македонците и те са обект на слово на омраза, често широко тиражирано чрез медиите, без санкции от държавните институции и без да среща осъждане в обществото. 

Възползвайки се от изкуствено създадената атмосфера на нетърпимост, държавата успешно държи представителите на малцинството извън политическия и обществен живот на страната - индивидуално[3] и колективно, като отказва регистриране на партии и организации, защитаващи правата на македонците.

Държавата и през 2020 година не е направила нищо за подобряване положението на македонското малцинство. Напротив, правителството демонстрира грижа да се предотврати признаване на македонско малцинство.

Македонците не са представени в държавните институции нито чрез изборни представители (поради липса на регистрирана партия), нито чрез организации. Нито една регистрирана партия в България не защитава правата на македонците. Представители на целия обществен спектър, с изключение на малка част от гражданския сектор[4], третират македонците като нещо несъществуващо и несериозно. Няма (и не е имало) македонски представители в Комисията за малцинствата. Когато се говори и пише официално за етнически групи в България, македонците не се споменават, а македонската култура, език и история не са представени в нито една правителствена публикация или официален сайт. Македонците не са предвидени в нито една програма за етническите общности и не получават никакъв вид на помощ от държавата за запазване и развитие на своята култура и идентичност[5].

И тази година Комисията срещу дискриминацията (а нито някоя друга държавна институция) не е взела никакво отношение относно положението и проблемите на македонците в България, независимо че броят присъди на ЕСПЧ срещу България нарасна на 14. За 30 години демокрация нито една българска официална институция не го е правила. 

Въпреки големия брой препоръки от международни институции българските власти твърдо продължават да отказват започване на диалог с представители на македонското малцинство.

Р България проява подчертан стремеж да направи невъзможно повдигането на този въпрос в Европейския съюз.

По-важни събития през 2020 г.

На 10 март 2020 г. излезе докладът на комисаря на Съвета на Европа по правата на човека Дуня Миятович за България, в който за „етническите македонци“ се говори в четири глави, в разделите: Расизъм, нетолерантност и дискриминация, Нетолерантност и слово на омраза срещу малцинствата, Институционална, законова и политическа рамка, Правозащитни органи, Заключения и препоръки, и в специален раздел, озаглавен: Правото на свобода на сдружаване на лицата, идентифициращи се като етнически македонци. „Комисарят отбелязва с тревога ширещата се нетолерантност, демонстрирана срещу малцинствени групи в България, засягаща особено... лицата, самоопределящи се като етнически македонци“[6]. Комисарят препоръча на българските власти да регистрират македонските организации, да се въздържат да отказват регистрации на база на отричане на македонско малцинство и да започнат диалог с македонците. 

На 29 май Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) прие две нови решения, с които България  бе осъдена за нарушаване правата на македонците. Става дума за делата, водени от Македонския клуб за етническа толерантност и Дружеството на репресираните македонци в България по време на комунистическия режим заради отказа на държавата да ги регистрира. С това присъдите срещу България за нарушаване правата на македонците станаха 14. 

На  26 май е приет докладът на Съветодавния комитет по Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (публикуван през октомври). В него на 36 места се споменават македонците в България и се препоръчва властите да започнат диалог с македонците за прилагането на Конвенцията спрямо тях, да не злоупотребяват с дефиницията за обективни критерии за съществуването или не на дадено малцинство с цел ограничаване правото на самоопределение, както и съвети за идното преброяване, в това число включване на графа за по-малобройните малцинства като македонското[7].

На 20 юли 2020 г. Благоевградски окръжен съд след по-малко от година отне регистрацията на Сдружение за защита на основни граждански права, използвайки мотиви, многократно осъдени от ЕСПЧ и останалите институции в Страсбург.

На 28 август Групата за демокрация, владеене на правото и фундаменталните права в Европейския парламент (DFRMG) постави въпрос към заместник-министъра на правосъдието на България и Комисията за защита срещу дискриминация: „Как българското правителство и Комисията за защита срещу дискриминация ще осигури пълна защита на всички малцинства?... Ние имаме доклади за... опити да се попречи на работата на неправителствени организации, работещи с македонското малцинство в България (дерегистрация на организации). Специално за Комисията за защита срещу дискриминация: какви разследвания е предприела през изминалата година по тези случаи и какви решения е приела по тези случаи?“[8]

В началото на септември българското правителство изпрати до държавите, членки на ЕС, Обяснителен меморандум за отношенията между Република България и Република Северна Македония в контекста на разширяване на ЕС и процеса на стабилизация и асоциация, в който поставя като условие за членството на Македония в Съюза нейното отричане от македонското малцинство и спиране на всякаква евентуална подкрепа за същото в международните институции.[9]

На 1 октомври Комитетът на министрите при Съвета на Европа взе поредното си решение по отношение на неприлагането от страна на България на решенията на Съда по правата на човека. Решението се отнася до 6 присъди, приети между 2000 и 2020 г., за отказите да се регистрират ОМО „Илинден“, Македонският клуб за етническа толерантност и Дружеството на репресираните македонци в България. В него Комитетът „отбелязва с дълбока загриженост, че по отношение на генералните мерки от 2006 г. насам на организации, подобни на ОМО „Илинден“, е отказвана регистрация в много случаи на основание възможност организациите, подкрепящи съществуването на ‚македонско малцинство‘, да застрашат националното единство и конституционната забрана на организации, които си поставят политически цели, основания, които са били систематично отхвърляни от Европейския съд в делата от тази група... изпълнението на тези присъди изисква освен конкретни законови решения и административни мерки, също и ясно послание от страна на властите и продължителни усилия да стане ясно, че на ОМО „Илинден“ и други подобни организации не бива да им се отказва или да им се отнема регистрация на основания, свързани с техните цели, (основания) вече отхвърлени от Европейския съд... ПРИКАНВА ги също така да предадат послание и да продължат усилията си за повишаване на осведомеността, че на асоциации, целящи да постигнат ‚признаването на македонското малцинство в България‘, не трябва да се отказва регистрация на основания, свързани с целите на организациите и средствата за осъществяването им, които противоречат решенията на Европейския съд по тези дела, и че такива сдружения не следва да бъдат обект на процедури за разпускане на подобни основания...“[10]

На 2 октомври след продължителни преговори в Европейския парламент бе приета Резолюция за България, в чиято точка 15 парламентът „осъжда всички случаи на слово на омраза, дискриминация и враждебност срещу хора от... малцинствени групи, което остава проблем, предизвикващ остра загриженост; призовава властите... да подобрят правната защита срещу дискриминация и престъпления от омраза и да разследват и преследват ефективно такива престъпления; ... призовава българското правителство да засили сътрудничеството с международни и местни наблюдатели на правата на човека и да предприеме всички необходими мерки за ефективна защита на правата на малцинствата, по-специално правата на свобода на изразяване и свобода на сдружаване, включително чрез изпълнение на съответните решения на Европейския съд по правата на човека [13]; призовава българските власти и длъжностни лица да осъдят категорично всички актове на насилие и слово на омразата срещу малцинствата“.[11] При това в бележка 13 са цитирани именно делата в ЕСПЧ за ОМО „Илинден“.

На 8 декември България блокира началото на преговори на Македония, въпреки че на 18 ноември македонският премиер Зоран Заев заяви, че България няма малцинствени претенции към България.

ОТРИЧАНЕ НА МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ, МАЛЦИНСТВО И ИДЕНТИЧНОСТ

Македонците не са признати като малцинство (напротив, отричането на съществуването на малцинството е фундаментална държавна доктрина, както показа конфликтът с Македония), не са включени в приложния обхват на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, не се отбелязват в държавната документация, касаеща малцинствата и етническите групи, и нямат свои представители в Националния съвет по етнически и интеграционни въпроси[12].

Отричането на малцинството в последните години бе превърнато и в условие към Р Македония за нейната евроинтеграция. Според позицията, изложена в Разяснителния меморандум, Договорът за приятелство с Македония е разчистил, „че всякакви претенции за съществуването на така нареченото „македонско малцинство“ на територията на България са неоснователни“. Съответно „България очаква Република Северна Македония да изпълни ангажиментите си, да преустанови гореспоменатите политики, незабавно да приведе своите позиции и действия в международни организации и форуми в съответствие с чл. 11 от договора и да прекрати практиката си по инструментализиране на многостранни формати и механизми за мониторинг за оказване на неправомерен натиск върху България. Това ще бъде предпоставка за получаване на съгласието на България за всяка следваща стъпка в процеса на интеграция“[13]. 

Този документ е посветен изцяло на оспорване на македонската идентичност в контекста на доказване, че в България няма, не е имало и не може да има македонско малцинство. 

Според него македонска етническа идентичност и език до 1944 г. не са съществували, а са създадени с цел да се раздели народът в Македония от този в България. Директно се твърди, че македонската нация се изгражда изкуствено и с масови убийства и насилие над българи и чрез фалшификация на историческата истина, и представлява „Етническият инженерингов проект за създаване на ‚македонска идентичност‘, позиция, която освен исторически невярна насажда изключително отрицателни стереотипи срещу македонската нация и идентичност. 

Българските власти са особено заинтересовани да гарантират тезата си, че процесът на създаване македонската нация не е обхванал население в границите на България: „Процесът на изграждане на идентичност обаче беше ограничен само на територията на тогавашния СРМ, а след 1991 г. и на Република Македония. Въпреки че българските граждани не са участвали в него, властите в Република Северна Македония все още твърдят, че има ‚македонско малцинство‘ в България“. Това е изтълкувано като „създаване на антагонизъм с България чрез разпространяване на стереотипи“. „България обаче не може да приеме, че продължаващият процес на национално изграждане в Република Северна Македония ще се осъществи чрез преразглеждане на общата ни история, отричане на общите ни етнически и езикови корени или необосновани твърдения за съществуването на ‚македонско малцинство‘ в България. Тези прояви на държавно финансирана антибългарска идеология и практика противоречат на европейските ценности и не трябва да бъдат легитимирани чрез присъединяване към ЕС“. 

Македония директно е обвинена, че „в нарушение на чл. 11 от договора Скопие не е променил политиката на бившите правителства за насърчаване и подкрепа на лица и организации, търсещи признаването на несъществуващо ‚македонско малцинство‘ в България“. 

Външният министър Надежда Захариева подкрепя същата линия, довела по блокирането на еврочленството на Македония: „В този договор също така има текст и за едностранно задължение от страна на РСМ за това, че няма да има никакви претенции за наличие на така нареченото македонско малцинство в България”[14]. „Българските притеснения са свързани с непрестанните претенции на Република Северна Македония за македонско малцинство у нас”, изтъкна Захариева. Българското вето може да се избегне, стига Македония „да признае, че корените и езикът им имат български основи, и така да прекрати всякакви твърдения, че в България има ясно изразено ‚македонско‘ малцинство”.[15] Последното ясно показва, че същинският мотив за историческия и езиков спор с Македония е да се отрече всяка възможност да съществува македонско малцинство в България.

Премиерът Бойко Борисов пред Frankfurter Allgemeine Zeitung във връзка с резолюцията в Европейския парламент коментира: „За мен беше голяма изненада, че неотдавнашната резолюция на Европейския парламент относно България повдигна въпроса за предполагаемо македонско малцинство в България. В България няма македонско малцинство. Какво македонско малцинство трябва да има в България? Не познавам нито един. Едва от резолюцията разбрах, че има такова... Трябва да кажа, че наистина съм загрижен за това развитие”.[16] (В случая премиерът е неискрен, този въпрос не се повдига пред него за пръв път, а и представители на македонците многократно са искали срещи с него и причината да не познава никого от малцинството е, защото е отказал всички искания за срещи, отправени от македонски организации към него).

В първоначалния вариант на резолюцията на ЕП е било споменато македонското малцинство, което е отпаднало под натиска на българските евродепутати[17].

Дори и най-либерални политици в България остро се противопоставят на повдигането на въпроса за македонското малцинство в европейските институции. Така евродепутатът Радан Кънев от „Демократична България” заявява: „Темата за т.нар. ‚македонско малцинство‘. Категорично отхвърлям тази концепция и този въпрос, затворен между нашите държави. Призовавам и всички колеги във ЕП към обща позиция, отхвърляща и отричаща поставянето на такава тема“[18]. Лидерът на същата партия Христо Иванов във връзка с присъствието в резолюцията на теми като ОМО „Илинден“... вижда в това „опит да се подмени темата”. Елена Йончева от БСП (Група на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в ЕП) също реагира, че в резолюцията „се говори за македонско малцинство, което не съществува”.[19] В това отношение няма разлика между либерални политици и крайни националисти. Ангел Джамбазки от ВМРО-БНД по същия повод ще говори за: „несъществуващото ‚македонско‘ малцинство в България... фалшивата теза за наличие на ‚македонско малцинство‘ в държавата ни... държавата ни е еднонационална и унитарна, като на територията й не се допускат никакви автономни формирования и никакви колективни ‚малцинствени‘ права. Поставянето на въпроса за т.нар. ‚македонско‘ малцинство е тежка провокация и наглост... откровено антибългарска кампания, която се разгръщаща в ЕП срещу България”[20].

В това отношение българските политици са едногласни с тезата, издигната от диктатора Тодор Живков през 1963 г., че „македонско малцинство в България няма и не може да има“, до степен, че несъзнателно го цитират. От „либерала“ Радан Кънев: „Македонско малцинство не е имало. Няма и няма да има”[21], до националиста Ангел Джамбазки: „В България няма ‚македонско малцинство‘. Не е имало, няма и не може да има!“ [22]

Макар че през ноември 2020 г. македонският премиер Зоран Заев заявява, че „определено нямаме никакви претенции - нито териториални, нито малцинствени” към България, все пак България блокира македонската евроинтеграция през декември.[23]

Отричането на македонското малцинство не касае само официални политически личности и държавни институции, но обхваща голяма част от интелигенцията[24]. Всяка интервенция отвън се приема изключително отрицателно: „Европейският съд сега ни тика директно към признаване на измислено македонско малцинство... несъществуващо етническо малцинство”.[25]

Правна аргументация на отричането

В стремежа си да аргументират отказа си да признаят малцинството и да влязат в диалог с неговите представители властите изтъкват като аргумент, че според тях македонците не изпълняват „обективните критерии“ да бъдат признати като малцинство[26]. „Правото на свободна индивидуална самоидентификация е неразделно свързано с обективните критерии, свързани с идентичността на лицето... това право може да се упражнява съгласно кумулативното изпълнение както на субективните (наличие на свободна воля за принадлежност към определена етническа, религиозна, езикова малцинствена група или общност), така и на обективните критерии (съществуване на действителни различия, които обективно доказват съществуването на етническа принадлежност, религия, език, значително различаващи се от тези на мнозинството). Подобно на други държави членки, в това отношение България не предоставя колективни, а само индивидуални права. Следователно провокираните от чужбина искания за малцинство са неприемливи.“[27] В отговор на тези аргументи в доклада си от 2020 г. „Съветодавният комитет припомня, че правото на свободна самоидентификация, съдържащо се в член 3 от Рамковата конвенция, е не само централна разпоредба на Рамковата конвенция, но, както посочи Европейският съд по правата на човека: „'крайъгълен камък“ на международното право за защита на малцинствата като цяло”. Въпреки че може да е оправдано да се свърже признаването на група като национално малцинство с обективни критерии, тези критерии не трябва да бъдат дефинирани или тълкувани по такъв начин, че да ограничават произволно възможността за такова признаване и възгледите на лицата, принадлежащи към групата, трябва да бъдат взети предвид от властите при извършване на собствения анализ относно изпълнението на обективни критерии. Докато държавите членки имат свобода на преценка при определяне как да подхождат към въпроса за носителите на права в съответствие с националните и международните задължения, те трябва да търсят решения, които не са произволни и да предотвратяват неоправданото изключване на лица от закрила съгласно Рамковата конвенция. Освен това Съветодавният комитет припомня, че признаването от държавата като малцинство не е задължително условие за защита под Рамковата конвенция”.[28] 

Този аргумент на властите е по същество само фалшиво оправдание - до днес в България не е приета дефиниция за това какво е национално малцинство, нито ясно са посочени кои са и кои не са „обективните критерии“, с които работи българското правителство. Напротив, българската политика и наука са насочени към оспорване на всяка възможна обективна основа и критерии за признаване на македонското малцинство, отричайки например македонския език, някога признаван и изучаван в българските училища, а днес оспорван генерално, въпреки че същият е международно (и научно, и политически) общопризнат. Както е директно признато в Меморандума на българското правителство: „официалният език, използван в днешна Република Северна Македония... Днес все още се говорят регионални варианти на същия език от двете страни на границата между България и Република Северна Македония”. Меморандумът ясно показва връзката, която българските власти правят между език и етнос, а оттам и малцинство[29]. Според това признаването на македонския език като отделен би довело до признаване на факта, че този отделен език се говори и в Пиринска Македония, която по същество би било „обективен критерий“ за признаване на малцинството („съществуване на действителни различия... език... различаващи се от тези на мнозинството“ - един от малкото от „обективните критерии“, споменавани от българските власти). Поради тази причина българските власти настояват, че „официалният език, използван в днешна Република Северна Македония, може да се разглежда само като писмена регионална норма на българския език“[30]. Или както по-директно го заяви вицепремиерът Красимир Каракачанов, България и Македония са „две държави, които говорят един и същ език“.[31]

Същото отношение е демонстрирано от съдебната система. Серия решения на Агенцията по вписванията и българските съдилища отказаха регистрация на организации на македонското малцинство именно позовавайки се на официалното отричане на неговото съществуване. Това е основният мотив в 4 съдебни решения през изминалата година - 3 на Благоевградски окръжен и 1 на Софийски апелативен съд (виж в следващия раздел). В тези решения се вижда, че отричането на малцинството представлява идеологическа, но и правна основа за дискриминация на хората с македонско самосъзнание и ограничаване на правото им на сдружаване. 

СЛОВО НА ОМРАЗА

Отричането на македонското малцинство е основа на словото на омраза, на което малцинството е подложено. Без отричането всички останали обвинения не биха били възможни. Обвиненията към македонците, че са антибългарски елементи, предатели, родоотстъпници, чужди агенти, врагове на нацията, заплаха за нейното единство, за суверенитета и териториалната цялост на страната се базират именно върху това, че такова малцинство няма, и твърденията в обратната посока могат да се интерпретират само като враждебен акт и предателство спрямо държавата и нацията. 

Един от похватите, използван за налагане на стереотипи срещу македонците, е терминологичното деградиране на македонската нация, малцинство, идентичност и самоопределение. За целта вместо правилните понятия се използват „македонизъм“, „македонисти“ и подобни, съдържащи внушението, че не става въпрос за етническа принадлежност, самоопределение и идентичност, а за изкуствена идеология и нейните привърженици. Но често и това не се намира за достатъчно, така че тези понятия допълнително се натоварват с отрицателни значения. 

Според Разяснителния меморандум: „Македонизмът се превръща в оръжие на Белград срещу България, та чак до днес“. За депутата на ВМРО БНД Стоян Божинов „македонизмът е най-лошото нещо, което се е случило в нашия край“[32]. Той е и „великосръбската идеология“.[33] Той е и патологичен, както и неговите носители са с умствени проблеми. Боян Чуков ще заяви например: „Защитниците на патологичния македонизъм са лишени от възможност да мислят логично и да говорят честно и почтено. Ние трябва да сме луди да допуснем чрез Скопие да се вихри в ЕС патологичен македонизъм, който е подпроект на великосръбската идеология“[34].

Македонизмът е ясно дефиниран като „антибългаризъм“, а като такова е определено и македонското самосъзнание. Вицепремиерът Каракачанов ще попита риторично: „Защо за да имаш някакво македонско самочувствие, трябва да си упражняваш омразата спрямо България... защо трябва да фалшифицираш историята, крадейки част от българската история и да я представяш за македонска, и всичко това да е насочено към това да създаваш чувството за омраза и ненавист към българите?"[35]

Това понятие включва и всички „необосновани твърдения за съществуването на ‚македонско малцинство‘ в България. Тези прояви на държавно финансирана антибългарска идеология и практика” (Меморандум), а според вицепремиера Каракачанов на 18 септември: „една коминтерновска югославска антибългарска теза“[36]. На съща линия е и евродепутатът Ангел Джамбазки: „Фалшивата теза за наличието на ‚македонско‘ малцинство в България е пряко продължение на комунистическата, антибългарска политика“[37]. Вицепремиерът Каракачанов на 18 септември 2020 ще протестира, че „се търси узаконяване на несъществуващи етнически и всякакви други малцинства, еднополови бракове и разбиване на българските традиции и ценности... една коминтерновска югославска антибългарска теза“[38].

Под „антибългарска“ се разбира не просто опозиционна на България, а направо враждебна, и като такива се тълкуват всички действия на хората от македонското малцинство и всяка подкрепа, която получават отнякъде. Така решението на ЕСПЧ в полза на Македонски клуб за етническата толерантност в България от май 2020 г. ще бъде описано като „жесток удар срещу страната ни, историческата справедливост и българщината“[39]. Намеренията на същия клуб да провежда „митинги и демонстрации за защита правата на македонското малцинство в България и представянето на проблемите му пред български и международни институции“ е оценено като „откровено антибългарско безобразие“[40].

Създаването на самата македонска идентичност и малцинство се представят като неестествен процес, провокиран отвън. Според Разяснителния меморандум става дума за „идеологическото наследство и практиките на комунистическа Югославия... етническия и езиков инженеринг... Етническият инженерингов проект за създаване на ‚македонска идентичност‘ и ‚македонска нация‘. ‚Македонски език‘ или етническа принадлежност не съществуват до 02.08.1944 г. Създаването им е част от цялостното изграждане на отделна небългарска идентичност, насочена към прекъсване на връзките между населението на тогавашната СРМ и България“[41]. Според премиера Борисов: „Българските комунисти и Комунистическият интернационал, контролирани от сталинистка Москва, искаха по идеологически причини след Втората световна война насилствено да превърнат българите в Македония в македонци“[42]. На 14 октомври зам. министърът на правосъдието Йордан Проданов ще заяви: „Проблемът със създаването на македонско малцинство тръгна отвън - от Коминтерна, от Съветския съюз, след това се прехвърли в Белград и Скопие“[43]. 

Подобна е и реториката в медиите: „Македонизмът се превръща в оръжие на Белград срещу България, та чак до днес... великосръбската идеология“[44].

Същата теза се застъпва и по отношение на македонското малцинство в България: „Политиката на Коминтерна... беше възпроизведена за кратко от тоталитарния комунистически режим в България под диктата на Сталин... Над 100 000 българи бяха убити, затворени, заточени или изпратени в концлагери“[45]. Според евродепутата Джамбазки: „За всички нас е ясно, че такова малцинство не съществува въпреки комунистическите репресии в края на 40-те и началото на 50-те години в България... паметта на стотиците хиляди български родолюбци, жертва на насилствената македонизация от страна на престъпната комунистическа власт[46]. На 09.10.2020 в декларация на ВМРО-БНД пак се говори за това, че комунистите „насилствено македонизираха населението в Пиринска Македония“[47]. За същото митично насилие говори депутатът Божинов: „Корените на македонизма в Пиринска Македония са в решението на Коминтерна и в насилствената македонизация“[48].

Същият стереотип се намира и навсякъде в медиите. Например: „Насилствената македонизация на Пиринско под диктата на Тито след 1945 г.... нанесе друга рана“[49]. Борислав Цеков от Център за нова Европа за резолюцията ще каже: „...най-голямото национално предателство в новата българска история - политиката за насилствена ‚македонизация‘ на българското население в Пиринско и откъсване на региона от България... отродителните действия в Пиринско оставят драматичен отпечатък сред българите“, „политиката на БКП, която принуждаваше българите в Пиринско да си пишат в паспортите „македонци”[50].

Не само „създаването“ на македонската идентичност и малцинство се представят като подтикнати изкуствено „отвън“, но също така и „отвън” се повдига въпросът за македонското малцинство. Съгласно официалната държавна позиция „Процесът на изграждане на идентичност... беше ограничен само на територията на... Република Македония... българските граждани не са участвали в него, властите в Република Северна Македония все още твърдят, че има ‚македонско малцинство‘ в България... тези твърдения (водят към)... създаване на антагонизъм с България чрез разпространяване на стереотипи“[51]. „Това не е процес, който е иницииран от вътрешни сили в България“[52]. 

Международни институции, изказали се в подкрепа на една или друга македонска организация, са обвинявани във водене на антибългарска политика: „Европейският съд сега ни тика директно към признаване на измислено македонско малцинство, без да го е еня, че се иска сдружаване за несъществуващо етническо малцинство... Сега официална европейска институция върши работата на куп западни фондации, които от години с щедри грантове купуват тук фенове за етническо разделение на България чрез измислянето не само на македонски, но и на помашки и какви ли не още етноси и малцинства на територията ни. Нищо ново под слънцето за разкъсване на България не са измислили западните Велики сили от 1878 г. насам”[53].

Дори и чужденци, доколкото защитават реалността на македонската идентичност, са атакувани като врагове. Например така е нападната Мария Третякова, обвинена, че е „‘агент за влияние‘ на македонците и сърбите... изцяло защитава патологичния македонизъм, който обслужва великосръбската идеология... за сметка на българските национални интереси вече около 150 години. По един изключително перверзен и изкривен начин... тя се занимава с класическа хибридна война... срещу България в услуга на войнстващите македонисти и стоящите зад техния гръб великосръбски идеолози... Статията на Мария Третякова е класически пример за... агресията на Скопие и Белград по отношение на България... войнстващите македонисти и великосръбските идеолози“[54].

В този дух академик Георги Марков съветва, че „ние не трябва да допускаме тези вътрешнополитически разкази и нашите неприятели да използват случая и да отклоняват темата към някакви си измислени малцинства в България“[55].

Разбира се, след като и „създаването“ на малцинството и повдигането на въпроса идват „отвън“, хората, които в България го повдигат, не могат да бъдат други освен платени и контролирани „отвън“ национални предатели. Обидите към македонските активисти в тази насока са нещо обичайно, като обикновено са именувани или като „македонисти“, или „омовци“ - по първата македонска организация след падането на комунизма ОМО „Илинден“. Тъй като малцинството „не може да съществува“, то и тяхното самоопределение като македонци не може да е истинско. На 14 октомври зам. министърът на правосъдието Йордан Проданов ще заяви, че това е „незначителна група хора в България, която се самоопределя като ‚македонско малцинство‘ под външен натиск и финансово въздействие“[56]. Депутатът от управляващата коалиция Стоян Божиков ще ги опише като агенти на чужди служби, сепаратисти, те са платени отвън - от Белград и УДБА, създадени са с югославски пари и в момента се издържат със сръбски пари, „това са национални предатели“[57]. Евродепутатът от опозицията Радан Кънев е на същата линия: „ОМО „Илинден”. Това е организация, опасна за българската национална сигурност. Това е организация, която се ръководи от белградските или дори от московските тайни служби с цел да вгорчи отношенията между българи и македонци...”[58]. В медиите можем да прочетем много текстове на същата линия. Борислав Цеков: „Създаването и подкрепата от сръбските и скопските специални служби на ОМО „Илинден”, за чието признаване зове т. 15 от резолюцията на Европарламента“[59]. Атанас Струмски в своят блог ги нарича: „Сърбо-македонистите от ОМО „Илинден“[60]. Симеон Миланов ще твърди: „Страната ни е длъжна да изплати на агентите на една чужда държава (защото нека няма съмнения, всяка македонистка организация у нас има генезиса си в съседни страни) 7,5 милиона евро, както и да регистрира дружеството“ (всъщност 7 500 евро), „сдружението има за цел да пропагандира етническо напрежение, българофобия и исторически мистификации, защото, както и да си кривим душата, македонизмът е основан на тези неща... една българофобска организация на наша почва, щедра сума на въпросното дружество, която най-вероятно ще се използва за антибългарска пропаганда и опити за промяна на националната идентичност на българите в Пиринско. Борбата на поколения българи за българщината в Македония, както и усилията на всички български правителства в последните над 60 години за запазването на българския характер на Пиринско са застрашени“[61]. В предаването „Точка на кипене” на 20 октомври 2020 г. водещата прави коментари от рода: „Тази организация, която е абсолютно забранено да съществува... някой им дава пари постоянно, за да могат те да правят това“ (да поставят венци в случая)[62], и пита реторично: „Как да вървим напред с тези неща, които все повече се разгарят отвън и се подклаждат отвън, те пречат за това да сме добри съседи“[63]. Депутатът от управляващата коалиция Стоян Божинов се изразява по следния начин за тях по телевизията: „ОМО „Илинден“  е изградена от нискообразовани хора. Имат няколко водачи, които са прочели 4-5 книги македонски“... „ниското интелектуално ниво на тия хора“, „леко неграмотни, сигурно не знаят да пишат, без зъби, както си представяте един човек такъв, маргинал“, „те имат, ще се изразя меко... малоумна теза... никой не може да се сърди на луд човек“[64]. Македонските организации са създаден от национални предатели („ОМО „Илинден“ го възродиха националните предатели“)[65]. Това отношение се разпростира и върху елита в Р Македония: „Това е неофициалната пета колона на Белград... петата колона на Сърбия... Елитът им е побъркан“[66].

Логическа последица от твърденията за несъществуване на малцинството, умствена ограниченост и неморалност на неговите представители е тяхното представяне като маргинали, хора без никакво влияние. На 14 октомври зам. министърът на правосъдието Йордан Проданов ги описва като „една незначителна група хора в България, която се самоопределя като ‚македонско малцинство‘[67]. Техните организации са „македонстващи организацийки“[68]. 

Не е чудно при такова отношение, че и в парламента във въпроси до главния прокурор и чрез медиите се повдига въпросът за арестуване на македонските правозащитници. Стоян Божинов е поставил като парламентарен въпрос до главния прокурор защо активистите на македонските организации не са арестувани: „Би трябвало да се арестуват всички тези хора и да си лежат там, където им е мястото“. Според него главният прокурор е отговорил, че тези процеси се наблюдават от прокуратурата и службите за сигурност, и че ще се случат някои неща, които трябва да се случат. Депутатът многократно изказва това си искане по телевизията: „ВМРО... воюва с тази организация, ролята на ВМРО е значителна във възпирането на тази организация... Ние настояваме тези хора... да бъдат арестувани, за да можем да приключим с този въпрос“, „те са 200-300 човека... но тези хора трябва да бъдат арестувани“; „ОМО „Илинден“ го възродиха националните предатели, които според мен трябва да бъдат арестувани... тези, организаторите на ОМО „Илинден“, трябва да бъдат арестувани, за да покажем на Европа, че в България има законност“[69]. Предаването, в което са изказани тези твърдения, е характерно само по себе си, то върви със сменящо се мото: „Кой и защо създаде сепаратистката промакедонска партия ОМО „Илинден“?“, „Защо никой не санкционира действията на ОМО „Илинден“[70].

Но не само македонските активисти са национални предатели, такива са и всички, които ги подкрепят или не им противодействат достатъчно активно в България. Ултранационалистите от правителствената партия ВМРО-БНД на 09.10.2020 излизат с декларация, в която гласуването на резолюцията в Европарламента е наречено „срам и позор... национално предателство“, „продължение на делото на онези, които насилствено македонизираха населението в Пиринска Македония“[71]. За депутата Стоян Божинов това, че българските политици са допуснали възстановяването на ОМО „Илинден” през 1990 г., регистрацията на ОМО „Илинден“-ПИРИН през 1999 г. и дори гласуването на резолюцията в Европарлемента от българските евродепутати[72], са три национални предателства, автори на които са либералите в България от СДС през кабинета на Костов до „Да, България”: те продават и предават България[73]. Борислав Цеков от Център за нова Европа за резолюцията ще каже „...тези евродепутати и тяхното обкръжение поругаха българската кауза. За сведущите по темата ‚македонизъм‘ е пределно ясно, че ОМО „Илинден” е съвременната проекция на последствията от най-голямото национално предателство в новата българска история“[74]. Същият: „Подкрепата на български евродепутати за легитимирането на ниво Европейски парламент на сепаратистката организация ОМО „Илинден”, която претендира за „македонско малцинство” и автономия на Пиринско, е най-голямото национално предателство... Историята няма да прости това предателство!"[75]

Македонските активисти са не просто „предатели“ и „чужди агенти“, но и дейността им е реална опасност за държавата - нейната териториална цялост, сигурност и единството на нацията. На 14 октомври зам. министърът на правосъдието Йордан Проданов ще заяви: „Трябва да защитаваме националните идеали и интереси. Подобни организации заплашват териториалната цялост на страната ни. Тези хора са едни и същи... Те изразяват сепаратистки идеи, застрашават националното единство“[76]. На същата линия е и Радан Кънев: „ОМО „Илинден”... Това е организация, опасна за българската национална сигурност. Това е организация, която се ръководи от белградските или дори от московските тайни служби...”[77] 

Оттук не е чудно, че същите позиции преливат и в медиите. Симеон Миланов ще твърди в своя статия, че „признаването на македонско малцинство у нас ще създаде възможност за териториални претенции“, „на карта са заложени историята, достойнството и дори суверенитетът ни над Благоевградска област... гавра с националната ни идентичност“ [78].

Самото поставяне на въпроса за малцинството се смята за обидно. Според евродепутата Ангел Джамбазки: „Поставянето на този въпрос е тежка обида към паметта на стотиците хиляди български родолюбци, жертва на насилствената македонизация... Повтарянето на тази фалшива теза е огромен срам и тежък позор за всеки, който има претенцията да е „демократ“ и „либерал“[79].

НАРУШАВАНЕ ПРАВОТО НА СДРУЖАВАНЕ

България все още не е изпълнила присъдите на ЕСПЧ по отношение на ОМО „Илинден“[80] и други македонски организации[81], макар някои от тях да са отпреди 20 години. Броят на присъдите срещу нея във връзка с нарушаването на чл. 11 от ЕКПЧ в Страсбург достигна 14 и те съставляват 1/4 от неизпълнените от България присъди[82].

Проблемът с нарушаване правото на сдружаване на македонците в България тази година намери място в докладите на Съветодавния комитет, Комисаря по правата на човека, в решенията за България на Комитета на министрите, във въпросите, поставени от DFRMG, и в резолюцията на Европейския парламент за България. От събитията през годината става ясно, че България не се е съобразила с тези препоръки и не е предприела „решителни мерки за изпълнение на решенията на съда относно правото на сдружаване на лица, чиято цел е признаване на македонското малцинство в страната и насърчаване на македонската култура... да позволят на лицата, самоопределящи се като етнически македонци, да регистрират свои сдружения и да се въздържат да отказват регистрация на основания, свързани с признаването или непризнаването на македонското малцинство в България“[83].

Българските власти проявяват стремеж да не допускат македонските организации до международните съдилища (ЕСПЧ или ООН). Съгласно тяхната позиция, независимо че една македонска организация е преминала всички възможни съдебни нива в България и решението на последната инстанция е окончателно и не подлежи на обжалване, все пак, тъй като това не пречи да бъде започната изцяло нова процедура по регистрация, това означава, че не са изчерпани всички правни лекове и инструменти в държавата и следователно международните съдилища не трябва да приемат и разглеждат жалбите[84]. Тъй като им е добре известно, че новият опит няма да доведе до регистрация, това по същество представлява настояване македонците да се затворят в омагьосания кръг на българската съдебна система, а международните съдилища никога да не приемат жалбите им. 

Новата процедура на регистрация на НПО нямаше позитивен ефект за македонците, чиито организации продължиха да получават откази за регистрация[85]. Въпреки препоръките на Комитета на министрите, Съветодавния комитет[86] и новите решения на ЕСПЧ българските власти продължиха да отказват регистрация на македонски организации през цялата 2020 г. - нито една организация не бе регистрирана през изминалата година. 3 македонски организации получиха общо 10 отказа; четвърта загуби регистрацията си, а членовете на единствената останала регистрирана бяха подложени на разпити от страна на полицията с цел да се намери причина да й бъде отнета регистрацията.

Отказани регистрации и използвани мотиви през 2020 г.

И тази година сред главните основания за отказите продължиха да бъдат „формални основания или комбинация от формални и субективни основания, именно загриженост за националната сигурност, защитата на обществения ред и правата на другите, конституционната забрана организации с политически цели и непризнаването на македонското малцинство“, независимо че „в предишните решения ЕСПЧ прецени, че тези основания не са приложени правилно по отношение на организациите жалбоподатели и не биха могли като такива да ограничат правото на сдружаване, както е гарантирано с чл. 11 на ЕКПЧ, на който съответства член 7 от Рамковата конвенция[87].

Откази на формални основания

На 09.01.2020 Агенцията по вписванията отказва да впише ОМО „Илинден“ по формални основания и заради технически слабости, като е отказала възможност за тяхно поправяне[88], при това повечето забележки са спорни и съмнителни и оставят впечатление, че агенцията е търсела причина да откаже. На 27 януари Благоевградски окръжен съд потвърждава решението, включително и с фактически неверни твърдения[89]. 

Друг вече традиционен аргумент за отказ се явява твърдението, че целите, които си поставят организациите, са характерни за политически партии, едно твърдение никога неизяснено и недефинирано, като съдът произволно решава дали целите са „политически“ или не, като проблемът възниква само когато организациите са на македонци - съдилищата нямат проблем да регистрират други НПО с подобни цели. Тази аргументация бе използвана срещу Дружество на репресираните македонци в България, жертви на комунистическия терор, два пъти от Агенцията по вписванията и веднъж от Благоевградски окръжен съд[90]. Същото се случи и с Македонски клуб за етническа толерантност в Р България, който на 17 ноември получи отказ от агенцията, тъй като целите и средствата са неприсъщи за юридическо лице с нестопанска цел, а наподобяват тези на политическа партия[91]. Особено характерно е решението за отнемане на регистрацията на Сдружение за защита на основни граждански права от страна на Благоевградски окръжен съд: „Само на политическите партии са присъщи такива цели и действия, които се отнасят до промени относно унитарния характер на държавата, териториалната цялост и единството на нацията, и същите не могат да бъдат упражнявани от граждански сдружения“[92]. При това твърдението, че организацията има такива цели, не са изведени от устава й, а от свободна спекулация от страна на съда, че щом членовете на организацията смятат, че има македонско малцинство, значи имат и горните цели (пропускайки да съобрази, че дори и на политически партии Конституцията забранява да имат такива цели). В миналото при опитите да се регистрира партия от македонци в България бе използван точно обратният аргумент: че целите са характерни за НПО, а не за партия.

Традиционно продължава заяждането по въпроса за имането-нямането на дейност със стопанска цел, като когато такава няма, се настоява, че трябва да има, а когато има - че е недопустимо да има[93].

Съдът търси „действителни цели“ и „разкриването и на действителната обща воля на учредителите“ извън устава на новосформирано сдружение, защото не смята устава за единствен критерий, което задължение на съда произтичало от неговото „задължение да прилага закона еднакво спрямо всички“ и да се грижи за осъществяването правата на всички граждани, за да заключи, че „на претендираното от жалбоподателя право на свободно сдружаване противостои задължението на държавата, а от там... и на съда“[94].

Тази година в аргументацията на българските съдилища се появиха два нови момента. Първият е във връзка с опитите да се регистрират сдружения в частна полза. В този отказ традиционната спекулация за това, че сдруженията с нестопанска цел съдържат цели, характерни за политически партии, и затова не могат да бъдат регистрирани - позиция вече многократно осъждана от институциите в Страсбург като ЕСПЧ и КМ, е модифицирана - сега спекулацията е, че сдружение, създадено в частна полза, има цели, характерни за сдружение в обществена полза[95].

Вторият е в спекулирането с понятието „македонски организации“ от страна на Агенцията по вписванията, която създава фалшива дилема дали става дума за организации, „учредени и действащи по правото на чужда държава (в случая на Северна Македония)“, в който случай би трябвало да се регистрират в Македония, или ако „целта на сдружението е да регистрира такива субекти, учредени по чуждо право в българските регистри... такова действие противоречи на закона“. Единствената алтернатива, която агенцията допуска, е, ако под това понятие се разбират „български организации, но с членски състав, състоящ се от граждани на Северна Македония, то това трябва да бъде коректно дефинирано, за да се избегне припознаването им с противоконституционни такива... такъв предмет на дейност не може да се осъществява в Република България“[96]. Възможността под това понятие да се разбират организации на български граждани, поставящи си за цел интересите на хората с македонско самосъзнание, въобще не е допусната от институцията, освен под една завоалирана форма - като „антиконституционни такива”, които трябва да се „избягват“, което поставя този аргумент по същество в групата за отричане на малцинството.

Непоследователността и противоречието в мотивите на решенията на българските съдилища за нерегистрация на македонските организации са забелязани и от външните наблюдатели[97]. Решенията на съдилищата не оставят място за съмнение, че формалните причини са несъстоятелни и служат на предварително поставена цел - да не допуснат регистрация на македонските организации. 

Отричане на малцинството и третирането самото твърдение, че има такова, като антиконституционна дейност, насочена срещу териториалния интегритет и единството на нацията

Въпреки че през последните 12 години българските власти не са били в състояние да информират международните институции за действия на македонските организации, „които биха могли да застрашат териториалната цялост или единството на българската държава“[98], а такива реално няма през всичките 30 години демокрация, все пак това продължава да бъде редовно основание да се отказва регистрация на македонските организации. 

На 17 февруари Агенцията по вписванията отказва регистрацията на Репресираните македонци, защото: „се търси сдружаване не изобщо на репресираните от комунистическия режим в България заради изявите им по македонския въпрос, а само тези с ‚македонско самосъзнание и самоопределяне‘“, съответно целите и средствата на организацията „са незаконосъобразни“[99]. На 10 март Благоевградски окръжен съд потвърждава това решение и допълва: „‘Защитата на правата и свободите на македонците в България‘ е дейност, насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, както и тази дейност може да разпали национална вражда и да наруши правата и свободите на гражданите на РБ, поради което учредяването на такава организация е забранено”[100]. Делото достига до Софийски апелативен съд, който го потвърждава, тъй като „изцяло споделя изводите”, изложени от агенцията и Окръжния съд, и дава своя заключение, че „формулираните в устава му цели и средства за тяхното постигане противоречат на чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Р България, забраняващ привилегии, основани на ‚народност, етническа принадлежност, произход‘. Част от посочените в устава на сдружението цели, а именно: ‚заради тяхното македонско самосъзнание и определение, както и заради дейността им за защита на правата и свободите на македонците в България‘, както и внушават съществуването на такъв етнос и призовават към отстояване и защита на македонската кауза, поради което и представляват дейност, насочена срещу единството на българската нация и териториалната цялост на страната ни като основни конституционен принцип по смисъла на чл. 44, ал. 2 от Конституцията“[101]. Съдът отново третира опитите на македонците да си защитават по законен път интересите и правата като недопустимо привилегироване на етническа основа. Репресираните македонци направиха още един опит за регистрация през есента, като Агенцията отново им отказа, повтаряйки аргументите от февруари[102].

Със същите проблеми се сблъска и Гражданска инициатива за признаване на македонското национално малцинство в България и защита правата на гражданите на България с македонско самосъзнание. Благоевградския съд потвърди отказа на агенцията от 2019 да регистрира организацията. Макар да намира основанията на агенцията по отношение формални забележки и слабости в устава за неоснователни, съдът все пак потвърждава решението заради целите на сдружението за „официално признаване съществуването и на македонско национално етническо малцинство“ и „отмяна на дискриминационните актове, които са превърнати в правна основа за отричане и дискриминиране на македонското малцинство в България“ (сред които декларацията на Народното събрание от 6 март 1990 г., Решение №1 на Конституционния съд от 29 февруари за забрана на ОМО „Илинден“-ПИРИН, Рамковата позиция на правителството на Р България от 9 октомври 2019 и декларацията на парламента от 10 октомври 2019 г.) и неговите базови идеи, записани в устава на организацията, сред които съдът цитира:  „несъмнения и очевиден факт, че македонското малцинство в България е реалност повече от 100 години...“, че „същото е регистрирано с хиляди на всички преброявания през последните 84 години“, „че македонците доказаха своята решимост да оцелеят като отделна етническа група...“, „че правата на македонското малцинство бяха отнети...“.  „Според съда цитираната конкретна дейност... нарушава чл. 44, ал. 2 на Конституцията, забраняваща организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване правата и свободите на гражданите“; сдружението „е насочено срещу единството на нацията“, като се позовава на решение на САС, че такова малцинство няма и афиширането му е насочено срещу единството на нацията[103].

Софийски апелативен съд потвърждава решението на Благоевградския съд срещу Гражданската инициатива. Съдът намира, че голяма част от целите на сдружението „противоречат на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, забраняващи привилегии основани на народност, етническа принадлежност, произход... В Република България няма обособен македонски етнос, а част от посочените в устава на сдружението цели внушават съществуването на такъв етнос, съставляващ малцинство и лишен от права. Целите на сдружението и средствата за постигането им очертават пътя на налагането в обществото не само на идеята че има обособена етническа македонска група в обществото в Република България, лишена от права, но и предвиждат действия по активно изграждане на такава етническа група. Тези цели внушават и призовават към отстояване на и защита на македонската кауза. По тези причини целите... представляват дейност, насочена срещу единството на нацията и териториалната цялост на страната... Както правилно е посочил Благоевградски окръжен съд, в България не съществува македонско етническо малцинство... Ето защо афиширането на такова малцинство чрез организация... по същество не цели защита на правата им, доколкото те не са различни от тези на останалите граждани, а е насочено срещу единството на нацията“. САС намира, че нарушаването правото на сдружаване е обосновано, тъй като в случая е налице изключението по чл. 11, ал. 2 от КЗПЧОС, което предвижда ограничения, необходими в едно демократично общество, в интерес на националната и обществена  сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления за защита здравето или морала, или правата на другите личности. САС намира, че забраната на чл. 44, ал. 2 от Конституцията в случая е „пряко приложима“ и че целите на сдружението и средствата за постигането им „сочат именно на дейност, която е в противоречие с чл. 44, ал. 2 от Конституцията“[104].

Характерно за политическата мотивировка на решенията е това, че от всички организации, сблъскали се с дискриминацията на българската съдебна система тази година, единствено за тази, заради която се води мониторингът срещу България в Комитета на министрите - ОМО „Илинден“, не е използван като мотив несъществуването на македонско малцинство, а само формални причини.

Отнемане на регистрация

На 20.07.2020 г. Благоевградски окръжен съд след по-малко от година прекрати регистрацията на Сдружение за защита на основни граждански права. Според съда: „част от формулираните в устава му цели и средства за тяхното постигане противоречат на чл. 12, ал. 2, във вр. с чл. 6, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от   Конституцията на Република България - Защита на човешките права на македонците и други етнически малцинства в България, съгласно Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и останалите релевантни български и международни документи и целите за постигането им, посочени в т. 1-4, т. 6, т. 8, т. 9-10. Чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България забранява привилегии, основани на ‚народност, етническа принадлежност, произход. Посочената в устава на сдружението цел, а именно: ‚Защита на човешките права на македонците и други етнически малцинства в България‘, внушаваща съществуването на етноси и призоваващи за защита в частност и отстояване на македонския етнос, както и чрез вписаните средства - към отстояване и защита на македонската кауза - представляват дейност, насочена срещу единството на българската нация и териториалната цялост на страната ни като основен конституционен принцип по смисъла на чл. 44, ал. 2 от Конституцията. Внушаване наличие на лишен от права малцинствен македонски етнос в РБ или друг такъв етнос, нуждаещ се от различна от държавната и институциалната защита по Конституция, като същевременно по същество се призовава към отстояване и защита на самоопределилите се като ‚македонци‘ лица, съдът намира, че визираната цел и средства за постигането й са насочени срещу единството на българската нация и териториалната цялост на страната, закрепени като основен конституционен принцип в разпоредбите на чл. 44, ал. 2 и чл. 2, ал. 2 от Конституцията“[105].

Съдът не е дал срок за отстраняване на „основанието“ за прекратяването на регистрацията и неговите последици, както е задължен по закон, освен в случаите, когато сдружението е свързано с тероризма. Характерно за това решение е, че е водено според правилата, предвидени за търговски спорове (чл. 365 и сл. ГПК), въпреки че става дума за нестопанска организация. Това процесуално нарушение дава възможност на съда да даде само едноседмичен срок за обжалване вместо нормалния двуседмичен и оттам да подведе или затрудни организацията в обжалването.

Членовете на другата регистрирана организация - „Антични македонци“, отново бяха викани в полицията между 14-16 септември 2020 г. Призовките са били без печат, но на онези, които отказвали да отидат, им било казвано, че ако не дойдат да дадат показания в местната полиция, ще трябва да се явят на разпит в МВР в София (на 300 километра), където ще им дадат призовки с печат и ще бъдат разпитани. Призовани са били в ролята на свидетели в полицейско разследване по досъдебно производство № ЗМИП 15304/2020 по описа на 01 РУ-СДВР, водено от полицай Боримира Иванова от Първо районно управление на МВР в София. В полицията са карани да се подписват в три различни позиции - прави, седнали и полуизправени, както и да отговарят на въпросник:

„1. Да изложи всичко, което му е известно за регистрацията на сдружение „Антични македонци“, и всичко, което му е известно във връзка със сдружението.

2. Кой е събирал членовете за учредяване на сдружението и по-конкретно кой му е казал за учредяването на сдружението? - да предостави имена и телефон за връзка.

3. Кога е било събранието за учредяване на сдружението? Къде се е състояло то? Присъствал ли е на събранието?

4. Каква е целта за учредяване на сдружението?

5. Знае ли причината, поради която постигането на целите и средствата, посочени в устава, касаят основно историята и културата на македонския народ?

6. От датата на учредяването на сдружението (30.90.2019) до момента извършвани ли са реални действия? Какви? Да се посочат изрично.

7. Да посочи дали е вземал участие в извършването на дейност на сдружението.

8. Да посочи дали подписът на листа, приложен към постановлението под номер 2 срещу неговото име, е положен от него. Ако да - кога и къде го е положил?

9. Свидетелят да предостави образци за подпис и почерк“.

Въпросите са частично различни от онези, на които членовете трябваше да отговарят през декември миналата година, когато те бяха питани и „каква точно дейност ще развива“ сдружението (7), „с какви финансови средства смятат да осъществят целите на сдружението“ (8), „чрез кои програми на други чуждестранни правителства смятат да постигнат целите на сдружението?“ (9), „чрез кои сродни организации от страната и чужбина смятат, че ще имат контакти с оглед постигане целите на сдружението“ (10).

От въпросите е видно, че властите смятат, че създаването на дружеството има друга цел от заявената в устава, притеснени са от това, че целите касаят интересите на хората с македонско самосъзнание (въпреки че законът ясно предвижда свобода в избора на целите - чл. 2 от ЗОЛНЦ), но също така и не знаят за някаква дейност на дружеството, така че акциите не са предизвикани от действия на сдружението, а от идеите и етническото самоопределение на членовете му. 

Властите очевидно се опитват да сплашат част от членовете, за да заявят, че не са участвали в създаването на организацията, което да се използва като извинение за забрана на организацията - тактика, използвана неведнъж в миналото срещу македонски партии и организации.

***

В нито едно от решенията съдилищата не са посочили каквито и да било действия (на нерегистрирани организации!), нито са аргументирали как самоопределението като македонец или убеждението, че македонско малцинство съществува, може да представлява действие, насочено срещу единството на нацията, териториалния интегритет, националната сигурност и правата на другите.

Българските съдилища продължават чрез присъдите си да променят смисъла на Конституцията, като обявяват самото твърдение за съществуване на етноси и малцинства в България за насочено срещу единството на нацията, въпреки че Конституцията съдържа ясни указания, че такива има, и България е ратифицирала Рамковата конвенция. Съдът отнема правото на самоопределение на гражданите и си приписва несъществуващи правомощия да определя съществуването или не на определен етнос в България, дори и когато, както в случая с македонците, неговото становище директно противоречи на резултатите, събрани от Националния статистичен институт през последните 75 години, според които има хиляди македонци в България. 

Освен това решенията вътрешно си противоречат, като едновременно твърдят, че македонско етническо малцинство няма и че регистрацията на македонски организации нарушава забраната за привилегии на етническа основа. 

Липса на правна защита

Срещу тази дискриминация на институциите македонците нямат защита в България. Комитетът за защита срещу дискриминацията игнорира проблема и отказва да разглежда жалбите на македонците - обстоятелство, констатирано и в последния доклад на комисаря по правата на човека:  „Комисарят... е загрижена от мнението на КЗД, че същата не е компетентна да разглежда жалби от лица, самоопределящи се като етнически македонци, в това число и във връзка с правото им на свободно сдружаване”[106].

Обществена подкрепа на нарушаване правото на сдружаване на македонците

Нарушаването правото на сдружаване на македонците в България се радва на цялостна политическа подкрепя от всички спектри на политическия живот. Всички български евродепутати са гласували да отпадне цитирането на присъдите на ОМО „Илинден“ в искането в резолюцията на ЕП България да изпълнява присъдите на ЕСПЧ[107]. Евродепутатът от управляващата партия ГЕРБ Андрей Ковачев определя отказа на регистрация на ОМО „Илинден“ като „несъществуваща тема“. Главната опозиционна Българска социалистическа партия прие официална позиция срещу резолюцията на Европейския парламент, в която заявява, че: „споменаването под линия на решения на ЕСПЧ относно регистрацията на ОМО "Илинден" е вредно и няма място в резолюция на ЕП, отнасяща се до принципите на правовата държава. Българският съд е счел, че регистрацията на тази организация влиза в противоречие с Конституцията, и затова тя й е отказана“[108]. Същата позиция в Европейския парламент изразява депутата от същата партия Петър Витанов, според когото „няма как да има регистрация на ОМО „Илинден“ по една проста причина - българската Конституция го забранява... За нас такъв казус не стои“, като прибавя, че тази резолюция не е правно обвързваща[109]. Лидерът на либералната опозиция Христо Иванов определя включването в резолюцията на „теми като... ОМО „Илинден“, като „опит да се подмени темата... към несъществуващи теми“, което България не бива да позволява[110]. Според евродепутата от същата партия Радан Кънев вина за присъдите на ЕСПЧ има българската държава, която „не си е свършила работата в Страсбург и не е защитила българския независим съд“, „Българският съд напълно правилно е отказал регистрация на ОМО „Илинден“... Българският съд си е свършил работата, но изпълнителната власт се е провалила в Страсбург”[111]. 

Тези настроения се споделят в обществото и в медиите и не срещат почти никаква съпротива. Например Симеон Младенов в отговор на новите присъди на ЕСПЧ срещу България през май ще напише: „Правителството и българският съд трябва по най-категоричен начин да пресекат в зародиш пипалата на българофобската македонистка доктрина, която се опитва да се разпростре на наша територия... Сега е моментът да видим дали наистина съдебната система у нас е независима... Каквото и да става, дори ако трябва и напук, нашият съд трябва да откаже регистрацията на това дружество, а правителството и дипломацията да се задействат”[112].

ВЛАСТИТЕ ОТКАЗВАТ ДИАЛОГ

Диалогът между представителите на македонското малцинство и властите е редовна препоръка в мониторинг докладите за България[113]. „Властите не са започнали диалог с лица, самоопределящи се като македонци, които продължават да искат признаване като национално малцинство и закрила съгласно Рамковата конвенция”[114]. И тази година властите не предприеха нито една инициатива, за да изпълнят препоръките в докладите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, комисаря по правата на човека, Европейската комисия за борба срещу расизма и нетолерантността и Съветодавния комитет по прилагане на Рамковата конвенция за националните малцинства за започване на диалог с малцинството. Обратно, на множеството писмени молби от македонски организации за срещи и разговори с български институции, като президент, премиер, парламент, министър на образованието, Комисията срещу дискриминацията, Комисията за малцинствените въпроси и др., никакъв отговор не бе получен. Съгласно точната преценка на Съветодавния комитет именно решението на Конституционния съд от 2000 г., че в България няма македонски етнос, прилагано редовно от съдилищата в България, „е гледано от българските власти като възпрепятстващо всеки диалог между властите и представители на македонците по въпроси, свързани с Рамковата конвенция“[115]. Въпреки това, както отбелязва Комитетът: „Българският подход към обхвата на Рамковата конвенция не изисква официално признаване за нейното прилагане“, това не е пречка за започване на диалог с македонците по прилагането на Конвенцията към тях точка по точка”[116].

ЗАКЛЮЧЕНИЕ И ПРЕПОРЪКИ

И нарушаването правото на сдружаване, и словото на омраза и дискриминация, на които са подложени македонците в България, се базират на отричането на малцинството и третирането на самата идея като неприятелска за България.

При съществуващото положение не изглежда вероятно, че положението на македонците в България може да се подобри без сериозна външна намеса и особено на европейските институции. Проблемът е много стар и сериозен и се нуждае от спешни мерки[117]. Отричането и дискриминацията на македонското малцинство се явява последната тоталитарна политика в Европейския съюз.

За да започнат да се решават съществуващите проблеми с македонското малцинство в България, трябва да се направят следните промени в България:

1. Да се оттеглят решението на Конституционния съд от 29 февруари 2000 г. и декларацията на българския парламент от 6 март 1990 г., които официално постулират, че в България няма оформен македонски етнос, както и позицията на правителството и декларацията на парламента от 9 ноември 2019 г. Същите служат като идеологическа и правна основа на дискриминацията. Правителството официално да декларира, че македонското малцинство повече няма да бъде отричано, нито дискриминирано, и че неговите права ще бъдат защитени.

2. Държавата официално да признае съществуването на национални малцинства в България и понятието „национални малцинства“ да бъде поставено в Конституцията. Да се направят необходимите законови промени, за да не може принципът на единство на нацията да се използва за отричане на самото съществуване на национални малцинства и техните права.

3. Да се промени Законът за регистрация на неправителствените организации, като в него се внесат членове, които да направят невъзможно самоопределението на малцинствата и защитата на техните права да се тълкува като антиконституционно, антидържавно, застрашаващо териториалната цялост и основание за отказване на регистрация. 

4. Да се вземат мерки, за да не може конституционната забрана за регистрация на организации на етническа основа да се тълкува и използва срещу правото на малцинствата да създават организации.

5. България да изпълни решенията на ЕСПЧ и македонските организации да бъдат регистрирани. Да се вдигне блокадата пред регистрация на македонски организации[118].

6. Да започне активен диалог между държавата и представители на македонското малцинство за решаване на съществуващите проблеми, и македонски представител да влезе в Комисията за малцинствата[119]. Диалогът трябва да започне незабавно, без да се чака признаването на малцинството, защото „признаването от държавата на малцинството не е задължително условие, за да бъдеш квалифициран за защита на Рамковата конвенция“, и да се фокусира на прилагането на Рамковата конвенция спрямо македонците по конкретни членове на Конвенцията[120]. 

7. В преброяването да се внесе отделна графа „македонец“ и при неговото провеждане да се оповести публично и официално, че всеки, който се чувства македонец, може свободно да се самоопредели като такъв[121].

8. Да се вземат мерки за промовиране на толерантност по отношение на македонското малцинство и защита на същото от слово на омраза и институционална дискриминация.

9. Изучаването на македонски литературен език, култура и история да влезе в образователните програми за децата от македонското малцинство, както и в държавните университети. Същевременно трябва основните образователни програми да се модифицират така, че да не изключват македонската нация, малцинство и техните история, култура и език (нещо, което не е ново и в миналото е било правено в България, а след това изоставено).

Правозащитен комитет „Толерантност“ с подкрепата на: ОМО „Илинден“-ПИРИН, Дружеството на репресираните македонци в България, жертви на комунистическия терор, ОМО „Илинден“, Сдружение за защита на основни граждански права, Гражданска инициатива за признаване на македонското национално малцинство в България и защита правата на гражданите на България с македонско самосъзнание, Македонски клуб за етническа толерантност в РБългария, „Народна воля“ и „Македонски глас“